Охрид:

Охридски знаменитости

Един от малкуте градове на Балканският полуостров където в продължителност се живее два и половин милениума е Охрид. Именно, за първи път в историческите хроники градът Лихнидос се споменава в 5. век преди нашата ера. Това е античното име на Охрид което значи – град на светлината. По късно с идването на славяните на нашите простори името Лихнидос се трансформира в сегашното Охрид. ЛИХНИДОС – ЛИХНИДА – АХРИДА – ОХРИД. През вековете тук са минавали разни народи и култури и некои повече, некои по малко, оставале своите одпечатъци.

От времето преди Христа съществува Охридският Антички театър. Изграден е в 3. и 2. век пред новата ера. С идването на Римската империя той е адаптиран за тяхните потреби и неговият капацитет е бил до 5 хиляди зрители. В него са организирали театърски представления, така наречени мистерии и гладияторски борби. След като в Римската империя в 313 година е прието християнството като държавна религия, гладияторските борби са забранени.

Градът Лихнидос е имал важно стратегическо значение бидейки се намирал на пътът Виа Игнациа кой е свързвал Италия през пристанището Драч, Елбасан, Лихнидос, Хераклеа Линкестис (до Битоля), Солун, Константинопол.

В ранохристиянският период Лихнидос е бил религиозен център и седалище на Лихнидската епископия. От страна на археолозите тук са намерени останки от 7 ранохристиянски базилики, от които най големата е била в месноста Имарет (днес Плаошник) в непосредна близост до църквата Св. Климент.

Първият християнски мисионер в нашият край е Св. Еразмо Антиохийски. Както му казва името, идва в охридско от областа Антиохия в 291 година и тук остава 10 години, до 301. година. В този период успява да преобърне в християнство над 25 хиляди жители. Заминава за Италия където в 303 година е егзекутиран от римските войници в град Таранто. Култът към този светец в нашият край е силен и всека година на 15. юни  маса от народ се събира в истоимената църква да му отдаде почит.

Охридско Езеро:

Според народните предания в ранохристиянският период, в Охрид (Лихнидос) съществувале 365 църкви , за всеки ден по една. Днес в Охрид и охридско са 100, от които 60 са действащи.

След разпада на Римската империя в 476. година и поделба на Източно и Западно Римско царство, Охрид (Лихнидос) влиза в рамките на Източното (Византия). Следващите векове византийската държава слабее, тя не може успешно да чува своите граници и това дава възможност на тези простори да нахлуват и да се заселят много народи. Един клон от българските племена населени в Панония, след конфронтация с аварите, предводени от Кубер се заселват в и около Керамисийското поле (днес Пелагония където са разположени градовете Прилеп, Битоля, Лерин). В 9. век, за време на хан Пресиян (837 – 853), Аспаруховата Дунавска България разширява своята територия на югозапад. Българските воини били впечатлени че тук приятелски са ги дочакали „внуците на нашите дедовци“. Наследникът на хан Пресиян, кнез Борис Михаил, известен с това че приема християнската вера (864 -865), укрепва българската държавност иницирайки създаване на българска писменост.

 За тази цел в Охрид изпраща двама от учениците на Св. Кирил и Методий – Св. Климент, а по късно и Св. Наум Охридски. Св. Климент формира Охридската книжовна школа в коя от периода на неговото идване в 886. година до смъртта му в 916. година се описменяват 3500 ученика на новата азбука кирилица. Заслугите на Св. Климент за локалното население са големи: той, на пример ги учи как да калемат (ашладисват) дърветата, също така, той формира болница коя е първа на територията на българската държава. Заради тези, а и други причини, Св. Климент е канонизиран за светец още в 10-тият век. Погребан е в църквата Св. Пантелеймон коя днес носи неговото име.

Около половин век след завземането На Охрид от Османлиите (1396 година), към средата на 15. век, църквата Св. Климент не е избягнала съдбата на много такива.На нейните основи построена е Султан Мехмедовата джамия от страна на Синан Сезер Челеби. До джамията е създаден Имарет – приют за болни и бедни. До преди 20-тина години този локалитет беше наричан Имарет.                         

Църквата Св. Климент:

След построяването на новата Св. Климентова църква, месноста се преименува в Плаошник, старото име кое най вероятно идва от конфигурацията на терена – равен като плоча. В непосредна близост до църквата се намира един бунар, кой ако можеше да говори, щеше да ни разкаже една трагична история.

За време на Балканската война 1912. година, територията на Македония след 5 вековно Османско робство, е освободена. Според предварителният договор със съюзниците, тук е лоцирана сърбската армия. Народа, кой с нетърпение е очаквал свободата, много бързо „отрезнява“ като вижда че сърбите са много по жестоки от предишните завоеватели. Това е причина да бъдат дигнати 2 въстания срещу тях, Тиквешкото в юни 1913. и Охридско – Дебърското в септември същата година. Въпреки големият ентузиязъм и двете въстания са жестоко потушени от 100 хилядната и по добре въоружена сърбска армия. Охридчани масово участват в боевите действия. След поражението от по силният противник, 45 въстаници са затворени в в развалините на джамията коя е изгорена за време на борбите. Следващите дни всички са заклани и хвърлени в този бунар.

Асимилацията на локалното население става държавна сърбска политика. На фамилните имена задължително е да се додаде наставката ИЧ, а малките имена ги адаптират в сърбска норма, пример Петър става Перица, Ангел – Анджелко… Един анекдот кой е бил истински случай: Сърбският писар пита едно момче: „ Как се казваш? „Климе“ – отговаря момчето. И сега той като не е могъл да намери сърбска вариянта на Климе, сърдито казал:„Ах Климе, Климе ърджаво ти име“ (ърджаво = лошо). В Охрид и охридско най застъпени имена са Климент и Наум (Климе и Номче).

От спротивната страна на Охридското Езеро , в неговата най южна част, съвсем до границата с Албания, намира се манастирът Св. Наум. Построен на скала, стените на манастира се оглеждат в бистрите езерски води. Св. Наум е избрал най красивото кътче на брега на езерото да изгради манастира.

Казват че когато господ е правел рая, започнал от Св. Наум.Тук са изворите на реката Черни Дрин чиищо води преди да се влеят в езерото, правят едно малко езерце обиколено с непокътната природа.

В 893. година когато Св. Климент е ръкоположен за епископ Велички (областа Велика е обхващала териториите на Охрид, Девол и Главиница – последните 2 днес в Албания) тук идва Св. Наум с цел да му помогне в неговите просветни дела.Първоначално работи в Охрид, за след 7 години да се изнесе в манастира именуван по него. Манастира се строи от 900 – 905. година, ктитор е кнез Борис Михаил. Св. Наум се упокоява 910. година и неговият гроб е в самата църква. Култът към Св. Наум и до днешен ден е изключително силен в поширокият регион. Счита се че неговите мощи имат изцелителна способност. Хора от разни места идват в манастира, преспиват с надеждата че ще бъдат излекувани. Посебно тези които са имали психически проблеми. Днес в София има болница коя носи неговото име. Любопитно е че култът и почитта към него е силна и при мюсълманите, иако той е християнски светец. Наричат го Сари Баба Салтик, жълтобрадият татко.

Манастир Св. Наум:

Най старата църква в Охрид е Св. София (премъдрост божия).Археолозите не са дали егзактен отговор на въпроса кога е изградена.Предположенията са че е построена от Борис Михаил. Също така предполага се че тук е коронясан цар Самуил в 997. година. Като резултат на изследванията на археолозите установено е че под темелите на Св. София се намират 7 пласта от миналите исторически периоди. На същото место е имало ранохристиянска базилика, римски терми, езически храм… След завземането на Охрид от Османлиите Св. София доживява същата съдба както и църквата Св. Климент, претворена е в джамия.. Тъй като тя е била съборна (катедрална) църква, нейната роля превзема църквата Св. Богородица Перивлептос. Минаретата на джамията са срутени за време на Балканската война и по късно тя повторно става църква. Треба да споменем че Св. София е била седалище на Охридската Архиепископия. За време на Самуил, царството има и своя независима църква – Охридска Патрияршия. След падането под Византийско робство, Василий Втори с 3 грамоти в 1018., 1020. и 1025. година понижава статута и от Патрияршия в Архиепископия с образложението че в едно царство

(Византия) не може да има два патриярха, Константинополски и Охридски. Юрисдикцията на Охридската Архиепископия е обхващала респектабилна територия: на север включвала и град Белград, на северозапад до областа Херцеговина, на североизток Дърстар (Силистра) и чак до Молдовските земи. Заслужава си да се спомене че сърбската Печка Патрияршия основана 1346 година, черпи своя легитимитет от Охридската Архиепископия. Първият архиепископ е Йоан Дебърски, по народност българин. Архиепископията съществува до 1767 година кога под влияние на гърцките фанариоти турскиот султан с хатишериф я закрива и ингеренциите врху нейните владения превзема Константинополската Патрияршия. Последният архиепископ Арсений е изпратен на заточение в Цариград. Тъгата и болката от този чин най добре е описана в песента на Григор Пърличев с наслов „1762 лето“. Разликата от 5 години бидейки тогава започва постъпката за закриване на Архиепископията.

Църква Св. София:

1762 ЛЕТО

В Охрида от Цариграда дошел Салаор

Еееееей! Дошел Салаор

Се представил пред Арсения                                                                           

Наша патрика чеснаго

И му рекол слово горко, слово жалосно

Еееееей! Слово жалосно

Царска воля е е да търгнеш

Денеска за Цариграда

На тебе от върли гърци голем поплак е

Еееееей! Голем поплак е

Собрал патрик свое стадо

В църква святий Климентова

Благослов им дал последен,ръце заплетил

Еееееей! Ръце заплетил

Дълго време липал старец

Во молчене всенародно

И по бела брада ронел сълзи горещи

Еееееей! Сълзи горещи

Слушайте ме мили чеда

Яс ке идам в Цариграда

На мене от върли гърци голем поплак е

Еееееей! Голем поплак е

Гърцкий патрик ке ни строши

Славна Охридска столица

И мене до смърт ке държи в заточение

Еееееей! В заточение

Ке прати владици гърци

Лецем светци, сърцем вълци

Ке ве дават, ке ве стрижат, ке мълзат до кърв

Еееееей! Ке мълзат до кърв

Ке ми бидете сираци

Така било написано

Елате ми да ве гушна за последен път

Еееееей! За последен път

Чърна тъга поразила

Старо младо, мъжи жени

Вси со ръце заплетени сълзи проливат

Еееееей! Сълзи проливат

Той ги гушка, тие тъжни

Му целуват десна ръка

И от ръка как от извор сълзи се леат

Еееееей! Сълзи се леат

Вяхнал Патрик бърза коня

И неволно упътил се

Тога гръмкий плач небо процепил

Еееееей! Небо процепил

Умилил се чесний Патрик

Свалил шапка навезана

Погледнал на сино небо, люто прокълнал

Еееееей! Люто прокълнал

„Ох! Послушай мили Боже!

Хаир никога да немат

Стамче бей и Буяр Лигдо, Нейко Челеби

Еееееей! Нейко Челеби

Милостивий Бог послушал

Патричка гореща клетва

Слава нихна, семе нихно погубил со шум

Еееееей! Погубил со шум

И сега во кукьи нихни

Ткае паяк паяжина

И на пусти стрехи хукат хутове

Еееееей! Хукат хутов

Стамче Бей, Буяр Лигдо, Нейчо Челеби и Малечко Бей (не е спонат в песента) са охридски първенци-чорбаджии кои помогнале на фанариотите да се закрие Охридската Архиепископия.

Един от символите на Охрид е църквата Св. Йоан Богослов (по охридски Св. Йон) по извесна като Св. Йоан Канео. Канео е рибарската махала в Охрид в чия непосредна близост е изградена църквата. Според некои предположения името Канео идва от „место в собственост на Канъ (Канево)“. Църквата е изградена в края на 13. век, по точно 1290 година за време на Палеолозите (Византийска династия) и е построена върху висока скала – Кукуле. Скалата се издига преко 10 метра над езерото и по храбрите момчета скачат от нея. Това беше нашият мъжки изпит на зрелост. Във вековете за време на Османското робство, църквата не е била във функция, един период се е ползвала и като склад. След реставрацията днес е един от многото паметници на културата в Охрид.

Св. Йоан Канео:

От църквите в Охрид заслужава си да споменем Св. Богородица Перивлептос (онази коя всичко вижда, всичко чува и всичко знае). Построена е в същият период като и Св. Йоан Канео – 1295 година. Ктитор е бил Прогон Згур, военоначалник и зет на византийският император. Изключително ценни са стенописите нарисувани от солунските братя, фрескописците Михаил и Ефтихий Астрапа. Нарисувани са в ренесансен стил при това 10-тина години преди появата на Ренесансата в Италия. Както вече спомнахме, това е била катедрална църква на Охрид след като Св. София е претворена в джамия. Оригиналната надгробна плоча на Св. Климент се намира в Св. Богородица.

Св. Богородица Перивлептос:

Старият Охрид е разположен на хълм, а на неговият върх доминира Самуиловата крепост. Изградена от предишните владетели в миналите векове, а когато цар Самуил избрал Охрид за своя столица след Преспа, той укрепва и доизгражда крепоста чиищо стени на места достигат до 22 метра височина. След завземането и опустошението на столицата Преслав от страна на Византия в 971 година, борбите срещу тях продължават с това че воените действия се пренасат на запад. Лидери в съпротивлението са комитопул Никола (управител на Средец) и неговите 4 сина: Давид, Мойсей, Арон и Самуил. Давид загива в обсадата на Воден, а Мойсей е убит от влашки племена в околностите на Костур. И както обично бива, между останалите 2 брата има ривалство за това кой да бъде водача. Самуил разбира че Арон води тайни преговори с византиският василевс и поради тази причина издава заповед за негово и на целото му семейство убийство. Това се случва в областа Разметаница (покрай Дупница има село Палатово, там са били палатите на Арон).Пощаден е само синъ му Йоан (Иван) Владислав благодарение на застъпването на Самуиловият син Гаврило Радомир. Самуил остава единствен водач и 997 година е коронясан за цар на България. През целият период на неговото владеене води жестоки борби с византийците. Некога успешно, а некога за жал търпи поражения. Последното е битката на Беласица на 29. юли 1014 година след която получава сърдечен удар и на 06. октомври същата година умира. След 4 години и България пада под византийско робство. За името на Охрид спомнахме от къде идва, но има и доста легенди. Една легенда казва че когато ослепените, изтощени и болни самуилови войници се върщали след битката на Беласица, качвайки се на из хълма охкали: „Ох-рид, ох-рид“.

Последен владетел кой ползвал крепостите за своя заштита бил Джеладин бег в края на 18. и началото на 19. век. Отметнат от централните Османски власти, съюзник на Али Паша Янински, губи последната битка срещу султановата войска и в 1830 година бега от Охрид най първо за Драч, а после с кораб за Египет при Мамелуците, неприятели на Османлиите. Легендата казва че Джеладин бег е изхвърлил от кораба в морето съветника кой го е съветвал да влезе в бой с османлиите, а не да приеме техните условия за мир. След него крепоста се саморазрушавала от зъбъ на времето, а месните жители са използвали камъните като строителен материял. В 2002 година в рамките на един проект, крепостите са реставрирани и изградена е новата църква на Св. Климент.

Самуилова крепост:

Най старата кукьа (къща) в Охрид е кукьата на Робевци. Семейството Робеви е с благородничко потекло. Предполага се че са потомци на средновековният феудалец Андрей Гропа кой владеел земите на югозападна Македония и части от Албания. ГРОПА – РОПА – РОБЕви. В 18. и 19. век основен поминък на охридчани било рибарството и преработка на кожи. Охрид и Костур били големи производители на кожи кои се обработвали на мануфактурен начин и се продавали на европейските пазари. Робеви и още едно семейство търгували с тази стока като я пласирали из панаирите в Лайпциг, Виена, Венеция… Забогатели от търговията построяват старата къща в 1827 година, но охридскиот злодей Устреф бей я пали в 1861. След 2 години, в 1863 година построена е сегашната къща (днес музей) от двамата братя Константин и Атанас, за двете семейства по едно крило. Семейството Робеви дава доста интелектуалци, образовани в европейските центри кои активно се включват в движението за освобождение от османско робство. Константин Робев завършва гимназия в Янина, Гърция, едновремено с Димитър Миладинов, с когото имат богата преписка. Той е във върска и с Васил Левски. Публикувам тук писмо от Левски до доктор Константин Робев:

„ Докторе и драги брате

Дойде най-сетне часът, та да помислим и за вашия край. Работата не ми позволяваше досега да дойда и за Македонията. По-напред трябваше да се извърши всичко тук по-близо до брегът, та постепенно да вървим все напред към Македония и Тракия. Аз помня много добре, каквото сме говорили в Цариград, че там при по-спокойно може да се работи, щото по-малки съмнения жа се хвърля по работите, а и ние мислим, че ако треба да се развие байрака, това трябва да стане и по сичките страни на нашето отечество… Отникъде помощ не можем да чакаме , ниту пък да желаем, каквото направим, сами да си го направим, така е по-редно и за нази си е… Да даде бог здраве, като мина към Щип и Скопия, ще гледам както и да е да дойда и във ваший град, та да наредим потребното. Лицето което вие жа

приемете, ще ви предаде билети и устава на привременното ни правителство и каквото и‘ потребно наредете там до моето идвание. Най-главното си остава да събирате пари и да си набавите оружие като най-потребно на първо место…“

авг. 1872

На всегда ваш брат

Дервишооглу Аслан – В. Левский

От 1913–1915 година в къщата на Робеви настанени са поделения на сърбската войска и в този период тя е доста пострадала. Всички ценни артефакти, експонати от дълбока резба однесени са в Сърбия и сега се намират в музеите в Белград и Ниш. За край ще цитирам дословно охрискиот историк и проучвател на лозата Робеви, Никола Целакоски:

„Семејството Робевци и во времето на српската окупација на Македонија и во Титова Југославија, било на удар на тогашните власти, па многумина негови членови се иселиле во Бугарија, посебно по Првата светска војна“

Къщата на Робевци:

Социялният живот на охридчани в миналото, а донекъде и сега е бил покрай охридският Чинар (платан). Дърво старо 1100 години от кое днес е останало съвсем малко. Зъбът на времето си прави своето и всека зима под тежеста на снегъ пада по некоя клонка. До преди 60-70 години във вътрешноста на шупливото дърво е имало кафене. Днес (остатъците) от дървото са конзервирани и то е ставено под защита на държавата като паметник на културата. Ако Чинарът занеше да говори, щеше да ни разкаже много истории от миналото на Охрид. Да се подсетим на една от по близкото минало.

В средата на на октомври 1944 година когато се е „виждал“ краят на войната, германската войска от Гърция, група армия Е, организирано се евакуирала към север с цел да не бъде одсечена от настъпващата Червена армия. Една колона от тях, минавайки, спират в Охрид точно до Чинара. Със себе си в 2 камиона водят 25 български войници, пленени в Гърция, тъй като

Отечественофронтофска България след 9. септември минава на страната на противниците на Германия. Между охридчани с бързина на светлоста се разнаса веста че в колоната има български пленици. Те се възползват от невниманието на германците , свалят българските уплашени войничета, дърпайки ги за ръкави и ги скриват в охридските къщи. Германците бързо одкриват бегството и техният комендант, подполковник Баумгартен дава ултиматум на кметството на чело с Илия Коцарев, веднага да върнат плениците, в противен случай градът ще бъде унищожен. На стратегическите точки те поставят топове и къртечници, блокират градът и не дават никой да излезе от него. Охридчани са уплашени. „Майка ми ни хвана за ръцете мене, брат ми и сестра ми и тичахме като мухи без глави. Не знаехме къде да се скрием.“ Това са думите на баща ми, тогава дете на 9 години. Въпреки опасноста, ниту един войник не е предаден, туку с лодки по езерото са прехвърлени в околните планини на Охрид и по този начин спасени. Като изминал срока на ултиматума и Баумгартен разбрал че нема да получи плениците обратно, той променил условието, за всеки български войник да се даде по половин килограм злато, 25 войници – 12,5 кила злато. От кметството формирали комисия коя ходела от къща до къща, жените си давале пърстените, обиците, спомените от майки, баби… За всичко се прави подробен списък кой какво е дал. Събират целото злато, кантара показва 7,5 кила. Тогава свещеникът Тома Каваев отива в църквата Св. Климент, взема позлатениот кърст, дава го на германците с думите:

„ Свети Клименте ти секогаш (винаги)си не вардел (пазел)и сега ке не вардиш“.

Благородният виенчанин Баумгартен трогнат от тази постъпка, анулирал предишният услов и разрешил златото да бъде върнато на собствениците. Следващият ден германците заминават изпратени от охридчани с пълни кошове ябълки. Веднага след тях слизат партизаните и „национализират“ златото, то никога не е върнато на собствениците. Тази история има и продължение. След войната, спасените войници организират акция в България в коя събират дрехи и храна с цел да се отблагодарят на охридчани. Но, македонските власти не приемат помоща, „От вас нищо не ни треба“.

Целото събитие е описано романа на Серафим Северняк – СПАСЕНИЕТО, по чийщо сценарий е сниман и игрален филм.

Охридскиот чинар:

Нещо и за географията на Охрид и охридско. Старият Охрид е разположен на хълм кой се издига 100 метра  над езерото. Има 3 махали: Варош, Месокастро и Кошища. Най старата и разположена в най хубавата част е Варош, с поглед на юг към езерото. В централната част е Месокастро, идва от гърцките думи мезос кастро ( в средата), веднага под градските стени. Жителите на Месокастро в 17. век идвали от селата и бидейки немало свободно место, се заселвале на неговата периферия. Градските легенди казват че варошани по никоя цена не си давале дъщерйите на месокастранските ергени. Но всичко с времето… Третата и най млада махала е Кошища (по охридски – Кошишча). Тя е лоцирана на северната страна на хълма. Долу в равното са били населени турците кои предпочитали всека къща да си има собствена градина (на хълма за това нема условия). В първата половина на 19. век в покраинините на Охрид се заселват власи (армъни) чиищо домове в Москополе били опустошени и изгорени от Али Паша Янински. Охридското, или Белото Езеро както го наричали по времето на Св. Климент, е бисер на нашият град. Със своите 289 метра е най дълбокото на Балканите. Дълго е без малко 31, а широко почти 15 километри. Площа му е 350 километри квадратни от които 120 припадат на Албания. Иако е на надморска височина от 693 метра, никога не замързва заради големото количество вода. Най сликовит опис на езерото ще дадем като „откраднем“ думите на Васил Кънчов:

„Това езеро е пленително в тихо време. То не шава, не мърда, като че ли е излеано всецяло от синкав кристал; а още по гиздаво е, когато слабият южен ветрец леко подухва и разклаща сините му води. То се люлее тогаз, като гъста буйна нива. Вълните (брановете) вървят правилно една по друга, гонят се весело и пляскат на брега по чистия бял пясък. Една дивна картина представлява езерото в бурно ветровито време: то шуми, бучи грозно, пени се, като че ли се гневи на всичко, що го окръжава; грамадни вълни се издигат нагоре, тичат като бесни по всички страни и в отчаянието си разбиват се на

най ситни капчици от каменните скали. Водните птици грозно пищят тогава и се пръскат по всичките страни на околността. Рибата бяга в дълбочините на водата. Тежко на оние чунари, които в това време се намират в откритото езеро! Чунката се носи като играчка от вълните и често пъти пропада в дъното на водата… Едва може човек да си представи колко е гиздаво това езеро в ясна нощ при пълна месечина, когато звездите се огледват в езерното дъно, когато една омайна светлина се разлива по синята повърхност на езерото! Това знаят само охридчани, когато пируват на някой чун по полунощ всред езерните води!..“ (чун = лодка)

Езерото е заградено с три планини. Галичица (или Сува Гора както я наричат албанците) разположена на изток, разделяйки Охридското от Преспанското Езеро. Мокра Планина на югозапад и в нейно продължение Ябланица, на северозападната страна. Със своите 2254 метри Магаро е най високия върх на Галичица. Той е нем свидетел на кървавите боеве между българската и френската армия за време на Първата световна война. В окопите на тази планина, 1916 година подпоручик Константин Георгиев пише текста на военият марш ВЕЛИК Е НАШИЯТ ВОЙНИК, а музиката е на Михаил Шекерджиев, редник в 23. полк на 8. пехотна Тунджанска дивизия. Маршът за първи път е изведен на 02. Август (Илинден) на охридският площад от австроунгарският духов оркестар. И Мокра Планина отсрещу помни славните времена на тежки борби. На 19. октомври 1917 година в бой с французите загива капитан Христо Бърдаров. Неговата смърт е опеана от бойните му другари. Тази песен става неофициялен химн в охридско и стружко и се пее непрекъснато и до днешен ден, иако беше забранявана и в Титова, а преди това и в кралска Югославия. В 2004 година със символични средства от стотина охридчани, поставихме паметна плоча в родния му Разград в знак на признателност.

Тази публикация беше мой опит да ви представам част от охридските знаменитости. За да бъдат „осветлени“ всички би трябвало един том. Не претендирам за стручна компетентност, по тази тема има много материяли от квалифицирани експерти. Опитах се покрай фактите да разнообразам

текста с легенди, истории, документи за материялът да бъде по „пъстър“. Надявам се да привлече вниманието на читателя.

Когато Григор Пърличев превежда Илиядата на Хомер, българската литературна критика го „съсеква“ с аргументи че не знае добре българският книжовен език. Дълбоко разочарован от негативните оценки на Нешо Бончев, Христо Ботев и други, той в афект хвърля в огън целият превод. Пърличев е на светлосни години от мен, но резонът е същият – не ме обвинявайте за граматическите грешки. И аз самият съм свесен, че ги има доста. А пък и ако ме упреквате, аз нема да изгорам този текст.

Ще завършам този малък труд с една хубава мисъл, ще я кажам на охридски:

„ Не мойме сите да напрайме големи работи, ама сите мойме да напрайме мали работи со голема любов.“

Ова от мене беше напраено со голема любов.

 

Ноември 2020

 Охрид                                                                                Люпчо Куртелов

Антички театър: